Историята на построяването на Видинската катедрала „Св. великомъченик Димитър Солунски“ обхваща период от четири десетилетия – от символичното поставяне на първия камък през 1884 г. до 1926 г., когато е нейното освещаване. „Тази година отбелязваме столетие от освещаването на Видинската катедрала, като годишнината ни дава повод да си припомним не само историята на една забележителна църковна сграда, но и усилията на поколения видинчани, превърнали изграждането й в общо църковно и народно дело. Историята на храма е едновременно разказ за вярата, за развитието на градското общество след Освобождението и за способността му да осъществи дългосрочна цел въпреки политическите, социалните и икономическите изпитания“, отбеляза секретарят на Видинската света митрополия Симеон Лазаров, по време на свой доклад в рамките на организираната конференция във връзка със 100-годишнината от построяването на храма.
Основният извор за неговия доклад е кратко издание, съставено от църковното настоятелство през 1926 г. по повод освещаването на храма.
Преди настоящата катедрала на същото място е имало друга църква, също посветена на свети Димитър. Лазаров проследи историята на православните храмове във Видин, като посочи, че според различни исторически източници през XIV век катедралният храм на града е носил името „Света Богородица“ и се е намирал в крепостта. През османския период важни средища на православния живот стават съхранените и днес църкви „Св. Пантелеймон“ и „Св. Петка“. Те са изградени през първата половина на XVII век върху основите на по-стари храмови постройки. Предполага се, че „Св. Петка“ е построена на мястото на някогашния катедрален храм „Света Богородица“.
С разрастването на града извън крепостните стени възниква необходимостта от нова църква, достъпна за християнското население в новите квартали. Така към края на XVII век е изграден храмът „Св. Димитър“ – скромна, предимно дървена постройка, която през следващите близо два века и половина заема важно място в духовния и обществения живот на видинчани.
За старата църква са запазени малко сведения, но с нея е свързано значимо събитие. На 6 декември 1868 г. видинският митрополит Антим, по-късно избран за първи български екзарх, за първи път води тържествено богослужение на славянски език. В същия храм видинчани посрещат и Освобождението през 1878 г.
Приемствеността между старата църква и новата катедрала е съхранена чрез запазени икони и църковна утвар. Симеон Лазаров посочи, че при изследване на богослужебната книжнина в катедралата е открил и книги, които вероятно са принадлежали на предходния храм. Предположението се основава на тяхната датировка и на приписки, в които се споменава името „Св. Димитър“.
Към началото на 80-те години на XIX век конструкцията на старата църква вече е силно повредена и се предлага изграждането на нов храм. Първото голямо събрание, посветено на начинанието, се провежда на 9 декември 1884 г. под председателството на митрополит Антим. В него участват свещеници, кметът Златарев, окръжният управител Славков, градски първенци и представители на занаятчийските еснафи.
Поради напредналата възраст на митрополита непосредствената организационна работа е поверена на неговия протосингел архимандрит Григорий. За секретари на заседанията са избрани младите тогава обществени дейци Найчо Цанов и Алексий Филипов.
Решено е средствата да бъдат осигурени от капиталите на еснафските сдружения, допълнителни вноски на членовете им и доброволни дарения. Така още от самото начало бъдещата катедрала е замислена като общо дело на видинчани.
По предложение на митрополит Антим основният камък е положен на 10 февруари 1885 г., в Неделя православна. В тържеството участват жители на града и представители на селата от околията. По това време все още няма завършен строителен план и церемонията заявява публично намерението за изграждане на храма, без да поставя начало на същинските строителни работи.
Определено е катедралата да има три свети престола – централен, посветен на св. Димитър Солунски, южен – на св. Георги Победоносец, и северен – на св. Йоан Рилски Чудотворец.
В строителния комитет влизат представители на абаджийския, кожухарския, златарския, терзийския, бояджийския, брашовянския, бакалския, чехларския, касапския, кръчмарския и земеделския еснаф. За правителствен комисар е избран членът на окръжния съд Коста Хаджи Ангелов, а митрополията е представлявана от архимандрит Григорий. Секретар става адвокат Филипов, а касиери – Цеко Ванчов и хаджи Петко Петков. Основните задачи на комитета са да подготви план за храма и да събира средства за неговото изграждане.
Същинският строеж – майстори, средства и трудности
Сръбско-българската война от 1885 г., кончината на архимандрит Григорий и на митрополит Антим през 1888 г., както и затруднената работа на многочислената строителна комисия отлагат началото на строежа.
На 16 април 1889 г. общоградско събрание избира нова, по-малка комисия с председател иконом Иван Игнатов. На 7 май тя решава старата църква да бъде съборена, а през юни започват изкопните работи.
По думите на Симеон Лазаров изграждането на катедралата съчетава българската възрожденска майсторска традиция с техническия опит на западноевропейски специалисти. Осигуряването на средства обаче остава постоянно предизвикателство.
Новата комисия наследява едва 12 931 лева, но постепенно даренията се увеличават. Особено значим е приносът на бояджийския и абаджийския еснаф. Занаятчийските сдружения подпомагат начинанието както финансово, така и с участие в организацията и в последователно избираните строителни комисии.
Сред дарителите са и обикновени граждани. Като пример Лазаров посочи хаджи Софица Цекова, която предоставя 100 златни наполеона. С тези средства настоятелството предвижда закупуването на мрамор и изработването на трите врати на катедралата.
От строителната площадка до действащия храм
Строителството продължава при видинския митрополит Кирил, чието участие дава нов тласък на дарителството. За около 11 години след действителното начало на работата сградата е издигната, покрита и измазана.
На 26 октомври 1900 г., в деня на свети Димитър, е положен свети антиминс и е отслужена първата света литургия. Оттогава в храма започват редовни богослужения. Устроен е временен иконостас, върху който са поставени иконите от старата църква – още едно свидетелство за приемствеността между двата храма.
Лазаров подчерта разграничението между началото на богослуженията и окончателното освещаване на катедралата. През 1900 г. тя вече приема вярващи, но вътрешното ѝ благоустрояване не е завършено. Дърворезбата, стенописите и останалата украса са оставени за по-благоприятни времена.
В доклада бяха представени и сведения за заплащането на строителите. Дневната надница на майстор Генчо Кънев е била 2,60 лева. Чуждестранните майстори са получавали до 5 златни лева, а обикновените работници – между 80 стотинки и 1,20 лева.
За сравнение Лазаров посочи, че около 1910 г. средната дневна заплата на обикновен работник в България е варирала между 1,50 и 2 златни лева. Килограм хляб е струвал около 20–25 стотинки, килограм свинско месо – 60–70 стотинки, а литър вино – 30–40 стотинки.
Според изданието от 1926 г. хиляда тухли, доставени на строежа, са купувани за 20 лева. Авторите му отбелязват силната конкуренция както в цените, така и в качеството на материалите. За следващия четвърт век обаче икономическата обстановка се променя съществено, а разходите за довършването на храма нарастват.
Вътрешната украса и освещаването
Когато на 16 ноември 1914 г. митрополит Неофит заема Видинската катедра, вътрешното довършване на катедралния храм все още предстои. Още в първото си обръщение той поставя благоукрасяването на градските църкви сред основните си задачи.
През март 1915 г. е свикано събрание, което възлага да бъдат проучени възможностите за изработване на иконостас и икони от майстори в Русия и Централна Европа. Войните, националните катастрофи и последвалите обществени и стопански затруднения обаче отново забавят начинанието.
Промяната настъпва през есента на 1923 г. С благословението на митрополит Неофит църковното настоятелство възлага на софийския художник резбар Филип Иванов Филипов изработването на нов иконостас, архиерейски трон и амвон. В продължение на две години той създава дърворезбата от липово дърво, която и днес може да бъде видяна в катедралата.
След конкурс, на 25 юни 1924 г. е сключен договор с художника иконописец Господин Желязков за иконната и стенната живопис. В работата участват също художниците Стефан Иванов и Никола Маринов, декораторът Георги Алексиев и надзорникът по живописта Тодор Ганчев.
През юли 1926 г. настоятелството установява, че вътрешното благоукрасяване е завършено. На заседание от 21 юли, председателствано от митрополит Неофит, е решено тържественото освещаване да се проведе на 3 и 4 октомври същата година.
За последния етап настоятелството събира близо два милиона лева, предназначени за вътрешната украса и довършването на катедралата.
Симеон Лазаров подчерта, че признателността за изграждането на храма не може да се ограничи до отделни имена. Зад него стоят десетки комисии, еснафи, дарители, майстори и работници, положили усилия в продължение на повече от четири десетилетия.
В заключение той посочи, че паметта за тези хора може да бъде източник на вдъхновение и днес. Според него техният пример насочва към непреходните християнски добродетели и към силата на общото дело, превърнало Видинската катедрала в паметник на вярата и родолюбието.
Темата за историята на видинския катедрален храм ще продължим в следващия брой, като ще обърнем внимание на уникалната архитектура на храма.
