На 24 октомври се навършват 88 години от рождението на емблематичния български писател Йордан Радичков. Ако се чувстваш поне малко българин, то няма как да не си чел Йордан Радичков.
Ненадминатият майстор на късия разказ и неподражаем драматург е едно от най-емблематичните имена в новата българска литература, отличаващ се със самобитния си стил и запомнящите се фрази.
Йордан Радичков е роден през 1929 г. в „затънтен, безплоден, полупланински край” на Северозападна България. „Аз съм си Йордан Радичков от село Калиманица, Берковско – разказва той в едно интервю. – Моето село със своите 90 къщи има около 30-ина мъже, които са били в икономическа емиграция в Аржентина, Америка, Канада. Само 2-3 човека не се върнаха, всички останали се върнаха…Така че това е един народ, който доста е кръстосвал, доста е видял, но въпреки това си е останал същия…Има нещо устойчиво, трудно податливо на изменение у хората от моя край, който мисля, че добре познавам.”
Силните впечатления, които писателят е натрупал в детството си, по-късно се превръщат в територия на Радичковата литературна държава, от която той започва да разказва на цяла България и откъдето съгражда символи на българското. С много малки изключения цялото негово творчество е ситуирано в този край.
Радичковата картина на света е дълбоко свързана с безпокойството на писателя за съдбата на човечеството и цивилизацията. Надарен с мощно въображение и интуиция, със силна историческа памет, писателят възпроизведе и актуализира забравени знаци на културата, припомня сцени от хилядолетното историческо и митологическо битие на човека. Митопоетическата картина на света в творчеството му е двуизмерна – реална и магическа – и е резултат от два типа съзнание – митологично и немитологично.
В творчеството на Радичков намираме целия сложен комплекс от понятия и представи за живота, смъртта, за душата („характерни впрочем за българското и праславянското митологично съзнание и изобщо за архаичните представи на човечеството”). Отношението на човека към смъртта е показател за отношението му към живота. Вярата на човека в чудото не означава реалност на същото това чудо, но е потребност на човешката душа.
У Радичков, който с особена грижа се отнася към всичко живо и неживо под слънцето, вярата в магическото има една причина и едно обяснение: милост към живота, порив за неговото спасение и отвоюване от смъртта (илюстрирани в многобройните одухотворявания, метаморфози и превъплъщения на човека, на флората и фауната). Изкуството на един творец е силно и непостижимо, когато отвежда до националното и до общочовешкото; до архаичните и глобалните представи за битието. Силата и мощта на едно творчество имат своите корени в национално-фолклорната митическа памет на народа. Това в пълна мяра се отнася за Йордан Радичков.
И ако за един писател най-важното е „да бъде разпознат от читателите си още на второто изречение”, то Йордан Радичков е един от малцината български писатели, които са го постигнали. Нещо повече – Радичков още с появата си успява да избегне дългия, скучен период, когато един млад писател „се движи по литературната улица заедно с много други млади, неизвестни творци”.
Известна е мисълта, че човек разбира най-добре онова, което oбича. Когато четеш произведенията на Радичков най-напред ти се струва, че са налице всички предпоставки да се породи любовта с нейната простота и доверчивост, но после усещаш, че от теб като читател се изисква известна съпричастност, известна подготовка, дори дисциплинираност. Накрая установяваш, че нещо не се получава, че между писателя и теб остава нещо скрито, недоизказано; нещо понякога много тънко, едва доловимо, но което те кара да си винаги нащрек.
Радичковите творби се превърнаха в „обител” на теми и идеи, общовалидни за националния ни живот, за съвременната цивилизация като цяло. А приносът му в съвременната световна литература и култура е в това, че той намери по-дълбоки основания за отговорността на човечеството пред Времето и Живота, като събуди и задълбочи митическата му памет. Чрез собствената си позиция осмисли нравствения опит на нашето общество. Тъмнината на миналото, извънисторичното, примитивното, регионално-затвореното, у Радичков се допират в една точка с ултрамодерното, съвременното, историчното. Основният извод, към който писателят ни насочва е, че животът на земята е невъзможен без вслушване в живите и мъртви спомени, пренесени през стотици и стотици години, без вслушване в онези древни гласове с тяхната плодотворна и жива мъдрост и може би днес имаме още по-голяма нужда да си ги припомняме и от един Радичков, който да продължава да ги пренася в съвременното ни битие.
В своето творчество Йордан Радичков не забрави нищо и докрая остана верен и на миналото, и на природата, и на живота.
ГАЛЯ Недялкова
Учител по български език и литература, ОУ „Христо Ботев” – с. Раброво
