(с опит да бъде със сол подправен)
След всяко пътешествие оставам в безмълвие. Нямам думи, за да възпроизведа видяното, усетеното, преживяното. Чувствам се като Алеко Константинов, който в пътеписната си книга „До Чикаго и назад” пише: „Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!… Аз не мога.”
Алеко не може, та аз ли!?
Как да успея чрез „черти и резки” на вестникарските колони да представя страхотните си впечатления, да превърна във видими от читателя картини ярките моменти от природа, архитектура, изкуство, история и бит, в който съм се потопил за няколко дни; как да направя иначе нищо не значещите редове от букви в такива изречения, че в съзнанието на четящия те да изригнат като истински негови впечатления?! Как държейки в ръцете си в. „НИЕ” човек да почувства величието на планина като Алпите, да види едровиместите крави, които пасат по тучните й склонове, да си представи и се наслади на лакатушещите реки и огледалните езера с порещите ги платноходки; как да внуша чрез отпечатания вестникарски шрифт „хебър” или „таймс” самобитните архитектурни, музикални, скулптурни или уникалните художествени шедьоври на едни от най-великите европейски и световни творци?! Не зная!!!
За това ето един обикновен разказ за необикновения Залцбург.
Вечерното тръгване с автобус от София и преходът от над хиляда километра през магистралите на Сърбия, Хърватия, Словения и Австрия е подготовката за срещата с този причудлив град. Люшкането само подбужда предвкусването на среща със станалото още през 798 г. едно от десетте главни населени места на Западна Европа.
Солта на земята
В свое послание свети апостол Павел пише на християните: „Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено, за да знаете как трябва да отговаряте всекиму.” Това означава, че речта трябва да бъде мъдра, а не празнословна и безвкусна.
Вслушвайки се в съвета му, аз се опитвам да изпълня разказа си с вкус. Иначе солта сама по себе си не е вкусна, тя изгаря, ако се посипе върху рана; солената вода не утолява жаждата. Затова например древните гърци и римляни, когато искали напълно да унищожат някой вражески град, след неговото разрушаване посипвали руините му със сол.
Солта обаче е и друго. На Изток в някои страни след раждането детето го натриват със сол, за да му придадат сила, енергия и да го защитят от злите духове. Пак там в древността хората понякога сключвали помежду си така наричания „договор на солта”, тоест на дружбата. С него те ставали другари, братя. И до наши дни при арабите казват: „Обичам те, както солта”. В Евангелието Иисус призовава апостолите да имат в себе си и в своите отношения сол: „Добро нещо е солта; но ако солта стане безсолна, с какво ще я подправите? Имайте в себе си сол, и мир имайте помежду си”. Точно Той се обръща към християните с думите: „Вие сте солта на земята!”
Salz – на немски е сол. Залцбург е столицата на провинция Залцбург на Р. Австрия. Градът Залцбург лежи в Залцбургските котловини, заобиколени от района Залцбургската околност. През града и околността тече река Залцах.
Въобще тази част на Алпите е богата на сол. Затова по един и същ начин тръгва развитието на отстоящите на стотина километра един от друг Мюнхен и Залцбург – първо се издига манастир върху скалите.
Второ монасите започват да добиват сол в околните планински хребети. Трето – в подножието на феодалния замък/манастир се разраства феодалният град. Четвърто – един архиепископ държи духовната и светската власт. Пето – от солта много пари се стичат в ръцете на господаря. И бог е с него. Точно както си пожелават австрийците за добър ден: "Grüß Gott" – Бог с вас, а не както немците: „Guten Tag” – добър (за немците и Мюнхен ще разкажа друг път).
Най-известните, а и най-важните свещенослужители на Залцбург са двама.
Единият е монахът Руперт, който се счита за основател на града и след това за негов небесен закрилник. През 8 век той, мисионерствайки из Алпите, на това място направил бум в добива на сол (и на пари от солта), а след като обособил града в подножието на манастира, папата го направил архиепископ, а Залцбург – център на автономна архиепископска епархия. Св. Руперт е градският герой – навсякъде той е представен с кофа със сол. От години в последната десетдневка на септември се отбелязва Деня на свети Руперт (по-точно цяла седмица) с фестивала Рупертикиртаг (Rupertikirtag). Местните жители с удоволствие надяват старинни национални носии и ядат до спукване класически местни наденици и сладкиши и се веселят (не че през другото време гладуват и тъгуват). На много от площадите се демонстрират традиционни занаяти, има улични театри, фокусници, изнасят се концерти на открито от всякакви оркестри – от духова музика до арфи.
„Любовта е началото на страданията”
За туристите по-интересен е обаче друг княз-архиепископ – Вольф Дитрих фон Ратенау. Той поставил добива на сол на промишлена основа, като в отвори в каменната сол наливали вода, после изпарявали водата от взетия наситен солен разтвор и ето прескъпата Соленградска сол. Солта тръгвала за цяла Западна Европа по р. Залцах (на немски Salzach) Солена река. Не че е солена на вкус, а я нарекли така, защото по нея превозвали солта. Разбира се, такава сол и днес може да се купи в самия град – цветът й е според количеството на примесите, които са останали, а цената й е между 6 и 9 евро за 100 грама. Бая скъпичко, нали? Поне за нас, които в България купуваме килограм сол за стотинки, при това йодирана, Залцбугрската сол ни излиза доста солена. Но явно там традициите са останали.
А в Средновековието солта била основният консервант и затова нейното отсъствие се възприемало много трагично. Затова предлагането й обогатила страхотно архиепископ Ратенау и го прославила. Богатството и високопоставеността му дала самочувствието на равен на папата.
Всъщност Ратенау учил богословие в люлката на Ренесанса – Флоренция и бил сред приближените на известната фамилия Медичите, които се редели на папския престол. Ставайки архиепископ на Залцбург, той решил да построи по-голяма и по-красива катедрала от строящата се тогава върху 15 160 кв. м площ папска базилика „Св. Петър” в Рим. Затова, когато в 1598 г. църквата в алпийския му град горяла за осми път, Ратенау поканил от Италия архитекта Винченцо Скамози за величествен строеж на Залцбугската катедрала.
След като дал почти днешния вид на града (старата му част, къщите са предимно от онова време!) и мнението за собствените достойнства и възможности на Ратенау достигнало върха, той решил, че вече може да прекрачи и монашеския си обет за целибат (за сексуално въздържание или да бъде неженен, необвързан с другия пол). По време на проповедите (по-точно на организиран от него бал) окото на Негово Високопреосвещенство попаднало върху една мома – Саломе Алт, дъщерята на един от най-богатите търговци в Залцбург. Архиепископът й направил през 1606 г. един разкошен дворец, направил същевременно около него едни райски градини, а своевременно й направил и 15 деца, които през годините растели в двореца и тичкали из градините.
Тази любовна история не била приета добре от обществото, но нали той бил и духовен, и светски властелин, та гражданите търпели. Но неговият колега – архиепископът на Мюнхен, който му завиждал за получаването на повече сол и данъци, не спрял да го топи пред римските папи, които се сменявали на Светия престол. Когато на него седнал Алесандро Медичи от Флоренсия, Ратенау бил спокоен.
Но за много, много кратко – Алесандро, под името папа Лъв XI, е на трона във Ватикана от 1 до 27 април 1605 г., след което на негово място става Павел V. Той се прочува с инквизиционния процес срещу Галилео Галилей, с осъждането за забрана на книгата на Николай Коперник за движението на небесните сфери. Същият папа завършва строежа на базиликата „Св. Петър”, започната през 1506 г. и не може да позволи един залцбургски архиепископ да го бие по големина на катедрала. Затова нарушаването на целибата е добър повод да го накаже. Извикал го няколко пъти в Рим, но архиепископът не му обърнал внимание. Тогава били изпратени папски хора, които арестували Ратенау. А замъкът Хоенверфен вече векове наред служил точно и за затвор на неудобните хора в Залцбург. И точно там през 1611 г. бил затворен и Волф Дитрих фон Ратенау. Той обаче така се възмутил, че обявил гладна стачка и не след дълго умрял. Смята се, че на него принадлежи надписът в една от кулите: «Lieb’ ist Leides Anfang», който на български може да се преведе като: „Любовта е началото на страданията”.
След кончината му неговият наследник веднага ограничил размера на недостроената катедрала, а гражданите моралисти се обединили и изселили Саломе с нейните деца. Историята не казва къде са отишли и какво е станало с тях, но имайки предвид богатството, което притежавали, няма да ги мислим.
Дворецът й бил наречен „Мирабел”
ВЛАДИМИР Савов
