Как бих искала отговорът на въпроса: „Кой мъти водата на „Белия Дунав” да е с две думи само, но за съжаление той крие в себе си много въпросителни. На първо място, че членовете на клуба „Белият Дунав”, пък и не само на него, не знаят защо посещават това формирование на хората от третата възраст. Малцина са тези, които могат да се мотивират и това проличава от поведението им. Всеки ще каже: но то зависи и от културата на човека. Тук ще премълча своя коментар, защото това са зрели хора, хора с претенции, хора, които са за пример сред по-младите си роднини, пък и защо да не го кажем, сред обществото. Но ще си припомня една среща на кмета на Видин Герго Гергов с пенсионерите, който малко разгневено сподели, че те могат да си играят хората и без особени претенции. Сега разбирам колко беше прав нашият избраник, като за приоритет в работата си не беше избрал възрастните хора, а проблемите на градската икономика и т.н.
До тази мисъл стигнах, и то с основание, след една среща в клуба „Белият Дунав” на тема „Клубът в моя живот”. В интерес на истината, очаквах една приятна изповед на всеки, как е намерил място, къде дава гръб на самотата и облика и дава шанс на радостта, добрата дума и на усмивката, ако щете. Очаквах букет от приятни слова за всичко, за хората, за този до теб. Уви! Още в началните минути гръмогласни мъже обявиха, че това никак не ги интересува и създадоха обрат в добрия замисъл на ръководството и литературната формация „Искра Димитрова”. Злото вече беше се прокраднало, а знам, че то по-бързо се усвоява от добрия тон на доброто. Ораторите, които искаха да придадат философско значение на думата „самота”, останаха изненадани, разочаровани и доста смутени от невежото отношение на някои от присъстващите. Да беше само това, човек може да го преглътне, но за съжаление то се оказа трамплин за друг, който не съумя да прикрие комплексите си реши да използва момента. Думите му бяха хапливи, обидни и злобни. Разбира се, нищо нямаше значение като смисъл, защото хапливият тон не позволи логиката да подреди смислово онова, което искаше да каже. А то всъщност бяха положителни факти, които изля като помия върху други членове от клуба, така перифразирани, както нему бяха угодни. Срам за тогава и смут сред останалите.
Трябва ли да има разделение в клуба – от една страна добронамерени, милеещи за това място хора и такива, които животът ги е съсипал и те търсят пролука, за да огорчат деня и на другите. Една такава „постановка” разцепи Културния пенсионерски клуб във Видин и сега са налице два враждуващи лагера. Колко беше прав нашият кмет, прозирайки, че не би искал да бъде умиротворител на хора, които допускат в своята общност подобно срамно поведение. Малката група от злобари трови атмосферата в клубовете и ми прилича на оная приказка за кацата с меда и… Но въпросът е: как да се стопират, как да бъдат игнорирани, кака да се приобщят и как да се извадят от очите им кривите парченца на злото, с което давят и малката доза радост, която голяма част от присъстващите си създават.
Примерът с опороченото от 4-5 човеци мероприятие „Клубът в моя живот” красноречиво говори, че да имаш подобни претенции трябва най-напред да си автор на множество добрини или най-малкото да си дал нещо за просперитета на тази формация от хора, които чрез клуба си набавят самочувствие, усещането, че са част от обществото и че са значими на този свят. Мътната вода не се пие, длъжни сме да я изхвърлим.
ЯНКА Маринова
