Историята за това как от ръководител на колеж за подготовка на кадри в туризма, с 50 000 паунда годишна заплата, Мик Купър става собственик на малко кафене в град Видин, е дълга, почти колкото е дълъг пътят от родната му Великобритания до България. Читателите на вестник „НИЕ“ вече се запознаха с Мик, когато разказахме за благотворителната инициатива „Сутрешно кафе за борба с рака“, която фондацията му организира и проведе със значителен успех. Като пътуване със скоростно влакче – ту се изкачваш нагоре, ту пропадаш рязко надолу – така британецът описва живота си през осемте години, откакто България става негов втори дом. Стремежът да реализират една мечта го довежда заедно със съпругата му в с. Ново село, където Мик открива и кауза, на която да се посвети.
Сега да започнем от началото на видинската одисея на Мик. „Историята за това, което ме доведе във Видин, е свързана с причината да организираме благотворителната кампания за борба с рака. Моята съпруга имаше дъщеря от първия си брак, която умря преди две години – на 36 г. й откриха рак на гърдата и почина, когато беше едва на 42 години. Съпругата ми Кристин редовно гостуваше на наши приятели в Ново село – по-често идваше сама, защото аз бях зает с работа. И когато трябваше вече да тръгва от България към Великобритания, изкачвайки се по стълбичката, за да се качи на самолета, тя се спираше, обръщаше се, за да види за последно разкриващата се панорама. И казваше: „Иска ми се да живея тук“. Преди осем години, когато разбрахме за болестта на дъщеря ни Андреа, казах на съпругата си, че е време да спре само да мечтае, а да изживее мечтите си. И дойдохме, за да търсим къща в Ново село – намерихме подходяща и я купихме. Така че дойдох във Видин, за да помогна на Кристин да изживее една мечта“, споделя Мик. 
Това се случва в началото на 2008 г. Когато започват търсенето на имот, британецът разпитва техните приятели в Ново село какво се случва в това населено място. Тогава разбира за дома за деца там и решава да го посети. Така през януари 2008 г. за пръв път британецът се докосва до живота на децата в подобен тип институции и видяното, преживяното при тази първа среща го разстройва силно. „Хората, които работеха там, бяха мили, опитваха се да помогнат, но сградата беше студена, беше мрачна – не беше място, в което едно дете да расте. Докато бяха там попитах какво се случва с децата след като те напуснат тази институция. Отговориха ми: „Нищо“. По това време бях директор на колеж по хотелиерство и ресторантьорство – един от петте водещи във Великобритания. В колежа се обучаваха 2000 ученици. Видях този дом в Ново село, където децата нямаха никаква перспектива, нищо, което да очакват след като напуснат институцията. И си помислих – ето ме мен: ръководител на колеж по хотелиерство и ресторантьорство с 8 милиона паунда годишен бюджет и 2000 ученици, които имат пред себе си всякакви възможности, а децата в Ново село нямат никакви перспективи. И се запитах дали не е възможно да помогна това да се промени“, разказва Мик.
И пътуването със скоростното влакче започва.
Британецът се връща в Англия и връчва на ректора на колежа уведомление, че напуска добре платената си и престижна работа. Така на 50 години Мик преобръща живота си и идва да живее в Ново село, където учредява Фондацията „Феникс Инспайър“. Първоначално идеята му е да се направи училище за готвачи в Ново село, разговаря и с кмета на общината – това се случва март 2008 г. В началото новоселският кмет заявява пълната си подкрепа, като планът е Общината да кандидатства с проект, за да бъде получена безвъзмездна помощ от европейските фондове, тъй като ако Мик, като частно лице, кандидатства с подобен проект, трябва да осигури поне 30% съфинансиране. За да стартира проектът, британецът дава 3000 евро. Проектът, обаче, така и не се реализира.
С времето разочарованието на Мик само расте – след като плановете в Ново село се провалят, британецът разговаря с тогавашния кмет на община Видин (това се случва през 2009 г.), както и с директора на едно от видинските професионални училища, за да търси подкрепа за идеята си, но след първоначалната заявена такава отново нищо не се случва. Така годините се изнизват в напразни усилия. „Февруари 2012 г. се събудих една сутрин и си казах: „Единственият начин да постигна идеята си е, ако сам отворя кафене“, казва Мик. И така през юли 2013 г. врати отваря Кафене и пекарна „Феникс“– днес заведението се намира в сградата, където се помещава съда, от страната на парк „Рова“, но първоначално е разположено срещу страничния вход на видинския пазар.
Трудностите обаче не свършват до тук. Идеята на Кафене и пекарна „Феникс“ е да бъде място, където млади хора, напуснали социалните институции след навършване на пълнолетие, да учат занаят, като същевременно получават и заплата. Британецът споделя, че някои месеци кафенето работи на загуба. „Всичко, което продаваме, е собствено производство. Купуваме всички продукти. Плащаме на персонала. Проблемът ни е, че ние се стремим и да научим млади хора на професионални умения – а това да обучиш един работник отнема време, струва и пари, защото докато този работник се учи, той прави грешки. Идвали са мои приятели от София, които казват, че за продуктите, които предлагаме, в столицата бихa искали двойно, даже и тройно повече пари. Но ние работим във Видин и се съобразяваме с възможностите на хората тук“, обяснява Мик.
Друг проблем, с който британецът се сблъсква, е, че младежите, които започват работа в кафенето му, искат да получат много пари и да ги получат веднага –
не осъзнават колко важно е да инвестират в бъдещето си, да инвестират в образование, което в последствие ще им отвори безброй врати.
Мик дава пример с един от първите младежи, които постъпват на работа след отварянето на кафенето – Елвис, който е бил възпитаник на социална институция. Младежът започва работа при Мик на минимална заплата, с уговорката, че след като мине пробният период, възнаграждението му ще расте, а междувременно ще се учи и на занаят. Елвис обаче не е доволен от тези условия на заплащане и напуска след по-малко от три месеца, за да стане дървосекач, с каквото се занимава и досега. „Ако беше останал да работи при мен, Елвис днес щеше да получава повече, отколкото изкарва като дървосекач, може би щеше да е дясната ми ръка. Разочароващо е, че младите хора, на които се опитваме да помогнем – особено тези, които са възпитаници на детски домове или са от бедни семейства, не виждат дългосрочните ползи, а искат много пари сега“, разказва Мик.
И така през годините, които прекарва във Видин, в живота му се редуват моменти на надежда, че плановете му ще се реализират и моменти на разочарование. Той обаче не се предава, поне не още. Доказва го благотворителната инициатива в помощ на болните от рак, която успешно се проведе в неговото кафене. Няма да проработи – тези думи Мик чул многократно, докато подготвял благотворителната акция Сутрешно кафе. „Опровергахме ги! Дойдоха много хора, които ги е грижа. Може би това е едно семе, което посяхме и от това семе ще поникне нещо ново – нов живот, нова идея, нова надежда, нови възможности“, казва британецът. Мик споделя, че успехът на благотворителната кампания за набиране на средства за подпомагане на болните от рак, го е заредила с нова надежда. Но е реалист и осъзнава, че нищо чудно скоростното влакче, което е неговият живот, да тръгне отново надолу, носейки му поредното разочарование.
Мик доказва, че и сам воинът е воин, но се надява, че все пак ще се намерят хора, които ще застанат редом до него в борбата – хора с определено положение във видинското общество, било то представители на местната власт, на бизнеса, на неправителствените организации, които ще му протегнат ръка, за да развие идеите си и да реализира още по-успешни кампании в името на полезни каузи.
ТЕОДОРА Макавеева
бр.82/17 октомври
