Елена Радулова от Профилирана природо-математическа гимназия "Екзарх Антим I" – Видин (ППМГ) е трета в национален конкурс за есе. В залата на Община Петрич тържествено бяха връчени наградите на финалистите в Националния литературен конкурс "Светът на Яворов", който провокира перото на участници от цялата страна.
Творческата проява се провежда за пети път, а тази година конкурсът е на тема "Бди тревожен ум…" и е част от инициативите, с които се отбелязва 100-годишнината от основаването на училището-домакин ПГ "Пейо Яворов" – Петрич.
Директорът на гимназията Таня Георгиева награди отличените ученици в трите раздела на конкурса – за стихотворение, есе и художествена проза.
А ето и есето на Елена Радулова, с което спечели трета награда:
"Бди тревожен ум…"
"Идеалът всякога побеждава,
стига да е смислен, висок и човечен."
Проф. д-р Асен Златаров
Тревожният ум. Какво точно е имал предвид Яворов с тази метафора и кои всъщност са хората, които притежават тревожни умове? Според мен тревожният ум е будният ум. Тревожен ум притежават хората, които са се издигнали над посредствеността и които не просто вървят, а гледат в бъдещето и имат ясното съзнание накъде отиват. Те са предводителите, тези, които останалите следват. Те поддържат живи висшите идеали, защото виждат далеч отвъд собственото си битие, в предели, където значение има преди всичко онова, което отделната личност прави за човечеството. Тревожните умове първи осъзнават една от най-големите житейски истини – човешкият живот е напълно смислен само тогава, когато е отдаден на обществени идеали, а не на лични цели. Това са хората, чиито умове са ги отвели в необятното бъдеще, осъзнали, че единственият начин да намерят смисъл, е да се посветят на нещо по-голямо и по-значимо от самите тях. В българската история най-ярките примери за тревожни умове са нашите най-велики революционери. Защото точно във времена на смут и страх тревожните умове изпъкват и показват правилната посока на своя народ. Избирам да ви разкажа за двама такива българи, живели в най-българското време, които са се откроили с тревожните си умове и които трябва да са пример и на всеки от нас.
Говорейки за будните умове на Възраждането, в съзнанието ми веднага изниква името на Ангел Кънчев. Израснал в нищета и мизерия, но трудолюбив и пламенен младеж, той е един от най-ревностните патриоти в освободителното движение. Изключително даровит ученик, той е изпратен от свои съграждани да продължи образованието си в Болградската гимназия. За разлика от обичайната причина, поради която хората в онова време са искали да получат добро образование, а именно лично благополучие, Ангел Кънчев преди всичко е целял да се образова, за да бъде полезен на Родината си. Избор, за жалост, рядко срещан при днешните младежи, които, погълнати от възможностите на "другия свят", отдавна са забравили за благополучието на своето отечество. Разликата е в "тревожността" на ума. Идеалите и мечтите на Ангел Кънчев са много по-възвишени от обичайните лични желания за успех. Нещата, които тревожат неговия ум, са въпроси много по-мащабни от самата му личност, а фокусът на съществуването му е в отдаването на една голяма и значима идея. Точно тази сетивност липсва на хората днес. Те не са отдадени на идеали. Всеки живее за себе си, а това съществуване е незначително. Човек живее истински само тогава, когато е част от нещо по-голямо от самия него. Ангел Кънчев е бил човек изключително интелигентен и с възможности за успехи в модерния свят.
Нека се запитаме колко души по онова време са били способни да се откажат от успешния и спокоен живот в името на Делото народно? А колко от нас биха го направили днес? За отдадения човек Идеята е всичко и така трябва да бъде. Ако изобщо има смисъл в живота, то несъмнено това ще да е Идеята, на която всеки от нас се е посветил. Без такава цел съществуването ни става нищожно и безсмислено. Раждаме се, живеем и умираме без да оставим траен спомен.
За Ангел Кънчев най-висш Идеал е Свободата. Дори когато настъпва сетният му час, той не се примирява и жертва себе си за своя Идеал. В Русе, на път към Букурещ, при опит да премине Румънската граница без паспорт, Ангел Кънчев е задържан от турските власти. Той безуспешно се опитва да избяга от преследващите го заптиета, но е настигнат и обграден на русенското пристанище. Решението идва светкавично. Бягството е вече невъзможно, а веднъж заловен от враговете, той ще бъде разпитван и ще се опитат да го принудят да предаде революционната организация. Ако само дори за миг турците се усъмнят и успеят да го разпознаят, незабавно ще открият и неговите съратници. Вътрешната борба, която се води в него, го изправя пред дилемата между естествената за всеки човек жажда за живот и дълга към Отечеството. В този съдбовен миг Ангел Кънчев избира Любовта към Родината, която за него е най-важна. Допирайки хладния револвер до гърлото си, младият българин превъзмогва най-силния човешки инстинкт – желанието за живот. Чува се вик "Да живее България!" и после гръм. Пред очите на смаяните русенци Ангел Кънчев прави своята последна саможертва в името на Родината. Тялото му пада бездиханно и той се предава на Смъртта. Делото е спасено. Турците не ще изтръгнат нито дума от този пламенен родолюбец. Този изключителен ум изчезва завинаги от материалния свят и се пренася в полетата на нашата вечна духовна територия България. Със своята саможертва Ангел Кънчев записва името си със златни букви в българската история. Тази забележителна личност посвещава не само живота, а и смъртта си на Отечеството. Дори на някои от най-известните наши революционери би им било трудно да постъпят така храбро. Ангел Кънчев преборва най-големия човешки страх – страха от Смъртта, която не успява да го хване, защото пред него сега е безсмъртието. Неговата саможертва е пример за подражание и ние винаги трябва да помним, че Идеалът всякога побеждава и животът на човек е смислен, единствено ако го е посветил на значими общностни цели, а не на лични амбиции.
Голямото себеотдаване на будния ум може да има и други измерения. Пример за подражание от същата историческа епоха е един човек, който посвещава себе си на Свободата така, че саможертвата на Ангел Кънчев и на другите като него, да не бъде напразна. С живота и смъртта си Георги Бенковски доказва, че собственото благополучие не е достатъчно да осмисли човешкия живот. Останал без баща още в най-ранна детска възраст, и въпреки многото трудности, които животът изправя пред него, той успява да се реализира като един от най-влиятелните абаджии в Османската империя. Нещо в живота му обаче липсва. Колкото и успешен да е, Бенковски чувства някаква празнота и не е напълно удовлетворен от живота, който води.
Днес много хора са изправени пред същата ситуация. След като с години са преследвали целите си и най-накрая са ги постигнали, те започват да чувстват успеха си като недостатъчен и търсят начини да бъдат пълноценни. Тук отново опираме до преследването на по-висши идеи и аз още веднъж ще кажа, че точно в това се корени проблемът за нещастния начин, по който хората водят живота си. Заспалите умове са навсякъде около нас. Тези, с ограничено виждане, тези, които са далеч от идеите за неща, по-значими от самите тях, тези, които в крайна сметка постигат мечтаните успехи, но въпреки всичко чувстват живота си безсмислен и непълноценен. Те са най-често хора, които нямат в живота си нищо по-мащабно, надхвърлящо тях като личности, за което да се борят. Такъв човек е и Георги Бенковски, докато не осъзнае, че е време да вложи живота си в нещо наистина значимо, което носи по-дълбок смисъл от личното му съществуване. За свой Идеал в живота той избира Свободата на България.
Първата дейност, в която се включва младият революционер, е готвеният атентат срещу султан Абдул Азис. Въпреки провала на начинанието, Бенковски демонстрира изключителни лидерски качества, което става причина по-късно да бъде посочен за един от апостолите на Априлското въстание. Георги Бенковски най-вероятно е съзнавал историческата значимост на събитията, което формира у него още по-голямо желание да даде всичко от себе си за народното дело. Всъщност моментът, в който всеки от нас осъзнава, че значението на Делото ни се простира по-далеч във времето, отколкото самия ни живот, е моментът, в който откриваме Смисъла. Хората винаги са се стремели към Вечността, но тъй като са имали ясното съзнание, че не могат да я постигнат, са откривали пътя към Нея чрез отдаването на значими идеи. Защото идеите, за разлика от хората, могат да просъществуват дотогава, докато има кой да ги следва. А чрез Идеята живеят и последователите й. Такъв избор прави Бенковски, както и една немалка част от неговите съвременници, които са достатъчно прозорливи да осъзнаят важността на Делото.
Бенковски е изключително активен като апостол на Априлското въстание и успява да привлече стотици люде за идеята на Свободата. Заставайки като предводител на всички тези хора, неговият "тревожен ум" е способен да прозре в бъдещето, където пролятата кръв и понесените страдания ще се отплатят. Точно тази негова увереност в успеха на Делото привличала все нови и нови последователи. Неговата цел е не само личната саможертва, а постигането на Идеята, в името на онези, които вече са се жертвали за успеха й. Той съзнава, че ако не успее, смъртта на неговите съмишленици ще е безсмислена. Георги Бенковски е пример за тези тревожни умове, които съумяват да продължат саможертвения път на хора като Ангел Кънчев. Той е от тези, които нямат правото да умрат, за да не остане делото без водачи. Задача също толкова нелека, колкото това да жертваш живота си за Големия идеал. Защото той не би могъл да се оправдае пред следващия го народ със смъртта. Дългът на този буден ум е да отведе хората до успех. И той го постига. Априлското въстание обръща вниманието на Европа към съдбата на българите и разкрива зверствата, извършени от турците по време на погрома. Малко преди смъртта си Бенковски казва: "Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!" И така осмисля всяка жертва, направена от българския народ по пътя към Свободата.
За мен днес смисълът на поетическата фраза на Яворов "Бди тревожен ум…" е преди всичко израз на призив за будност. Не пропускай своя миг! Българите, за които ви разказах, се отличават сред своите съвременници точно със своя прозорлив и буден ум. Те са различните, можещите, тези, след които народът върви. Тревожни умове ни трябват и днес. Както по време на освободителното движение, когато хората са имали потребност някой да бъде техният пътеводен фар, така и днес имаме нужда от водачи и примери за следване. И днес, а може би особено днес, българите търсят да разпознаят новите апостоли, които бдят над тях и са подготвили душите си за саможертвата да мислят за другите.
Да си с тревожен ум не е нещо, което само избрани хора могат да притежават. Това е избор. Всеки от нас може да бъде буден. Всеки от нас може да е този, който да направи промяната, както всеки от съвременниците на Бенковски е можел да бъде на неговото място. Въпросът не е в това какви сме, а какви искаме да бъдем. Ние сме тревожните умове на новото време. Тук и сега всеки от нас е промяната.
