Вие сте тук

„Резиденция Баба“ води младежи от градовете в три села във Видинско

Primary tabs

снимка на Вестник НИЕ
Организатори и домакини се събраха на седянка и говориха за мисията на Резиденцията и за живота на село преди и сега

Тази година за пръв път „Резиденция Баба“ ще бъде в три села във Видинско – жители на селата Неговановци (община Ново село), Синаговци и Кошава (община Видин) ще отворят домовете си за младежи, идващи от градове от цялата страна. А целта е градските чеда да опознаят живота на село, както и да се докоснат до местния фолклор, кухня, занаяти, да се потопят в атмосферата на живота край Дунав. Участниците ще поставят под въпрос и ще изпитат на място популярни клишета и стереотипи за района. Като венец на 21-дневното им пребиваване в селото, младежите ще работят по социално- или културно-предприемаческа идея, която помага за разрешаването на проблем на селото-домакин.
„Резиденция Баба“ ще се проведе от 23 август до 15 септември, като вече се набират резиденти, съобщи Милица Джаджева. На 11 юни тя заедно с други представители на екипа на проекта бяха във Видин, за да популяризират още повече инициативата. И го направиха по интересен начин – под формата на седянка, на която не само беше разказано за мисията на Резиденцията, но и присъстващите си припомниха какъв е бил някога животът в селата във Видинско и какво се е променило, както и поговориха за бъдещето.
„Поводът, по който сме се събрали днес, е стартът на нашата кампания за набиране на резиденти. Щастливи сме да кажем, че от началото на кампанията имаме около 10 записани резиденти, кампанията ще продължи до 30 юни, вероятно и след това ще има кратко продължение“, обясни Милица. Тя разказа, че темата на „Резиденция Баба“ тази година е „мост“ – мостът, който „Резиденция Баба“ вече пета поредна година се опитва да създаде, мостът на свързване между поколенията и мостът за преодоляване на стереотипите за Северозапада. „Защото за нас стереотипите освен повод за отдалечаване, са и един повод да се съберем, за да потърсим начин как можем да развенчаем стереотипите и наистина да създадем връзка не само между поколенията, но и между различни културни етноси. Тази година ще бъдем в едни много интересни села, влашки села – много се вълнуваме, тъй като смятаме, че това е един малко познат като култура регион, който крие много богатства и със сигурност може да обогати младите хора, пък и те да дадат своя принос, за да станат видни тези културни богатства“, сподели Милица.
За да предразположат присъстващите да разкажат за своите спомени от времето, прекарано на село при баба, организаторите бяха подготвили снимки от предишни издания на „Резиденция Баба“, като всеки трябваше да избере снимка и да разкаже с какво свързва изображението. Мариана Димитрова, секретар на Народно читалище „Светлина – 1928“, село Неговановци си беше избрала снимка, направена във врачанското село Челопек, изобразяваща казан за варене или, по наше му, печене на ракия. Асоциацията, която изображението създаде в Мариана Димитрова, бе за винарството. „Почти всяко домакинство в моето село – Неговановци е лозаро-винарски край – има домашно вино. Доста ще е интересно на резидентите да дойдат точно в това време – ще е гроздоберът. Ще е интересно за младите хора да се включат в гроздобера, в мачкането на гроздето, в самото приготвяне на виното“, разказа тя.
„Имаше общоселски казани във всяко село. Аз имам спомени от моето детство – на общоселския казан в село Връв се записваха хората, пазеше се ред. И се отиваше сутрин рано – даже със сестра ми много държахме да сме още от първия казан там. Връв е първото село по Дунава – казанът беше на самия бряг на реката, беше голямо приключение да отидеш. Казанът вече го няма, но плажът там и това място си запази топонимът „Казаните“ и така хората го знаят и до днес. Плажът е много добър, има барбекю“, разказа на свой ред етнографката Десислава Божидарова.
Самата тя си беше избрала снимка на жена, облечена в родопска носия. Етнографката разказа, че е правила изследвания на терен именно в села в Родопите, което е и причината да избере точно тази снимка. „Много обичахме да се обличаме в тези различни за нас носии – нашите тук си ги знаем, но родопските носии са малко по-различни, малко по-тежки, по-пищни. А и там хората с голямо удоволствие държат да те облекат, да те нагиздят до последния детайл“, разказа Десислава Божидарова.
Славена Петрова, председател на Сдружение „Видински фонд Читалища“, което е партньор при реализирането на инициативата „Резиденция Баба“, си беше избрала снимка, връщаща я към спомени от детството – изображение, показващо приготвяне на домашно сирене. Снимка отново от Челопек. „Аз съм израснала на село – едно село в Русенско. Това е било много интересно за мен като процес – как се прави сирене, след като се е подсирило, как се слага в тензух, в специална синия, с паве се затискаше и така докато стане готово и след това се слагаше в саламура“, разказа Славена Петрова.
Силвана Сюлейман, експерт в Община Видин, беше избрала снимка, пак направена в Челопек, показваща маса и върху нея две купи – едната с лютеница, другата с качамак. „Спомням си като дете всяка събота ходехме на село и масата винаги беше сложена. Баба ми готвеше, обикновено пиле, и задължително имаше лютеница, и задължително имаше питка. Селото, за което говоря, е Динковица – сега вече няма никой там, за съжаление. Но до ден днешен аз правя лютениците, които баба ми правеше – няма по-хубава лютеница от тази“, сподели Силвана Сюлейман.
Даниела Георгиева, секретар на Народно читалище „Наука – 1925“, село Синаговци, беше подбрала снимка, показваща овце, като и нея изображението я беше привлякло с това, че я връща в спомените от детството. „Имахме овце – кошарата беше до реката и ходехме много често с баба и дядо, когато вечер дояха овцете, събираха се много хора там и това ми е останало много скъп спомен“, разказа Даниела Георгиева. Тя допълни, че в момента в селото не се гледат толкова много животни, но все пак има няколко човека, които отглеждат крави и овце, така че резидентите ще могат да опитат и домашно сирене и мляко, както и да видят как се отглеждат селскостопански животни.
Мария Петрова от екипа на Видински фонд Читалища“ беше избрала снимка, показваща казан, в който се варят буркани със зимнина. „Аз съм от Кула. Имах късмет да имам баба, която ме включваше във всички процеси, свързани с правене на сирене, правенето на лютеница и компоти. Като по-малка не отчитах колко важно е това, но сега ми се иска да имам възможност с нея да правя тези неща“, сподели Мария.
Емил Петров разказа защо вниманието му е привлякла именно снимка, показваща пожълтели писма. Макар да е израснал във Видин, имал село в Русенско, където прекарвал летата. „В най-ранното ми детство с телефоните връзката беше в пощата чакаш на кабинка, ако улучиш бабата, те свързват, ако е на двора – не. Но след една-две седмици писмото идва. Доста писма съм запазил и е много интересно на 40 години писмо да го отвориш – хората, вече ги няма, но ти можеш да прочетеш какво са писали“, сподели Емил.
Надя Георгиева, секретар на Народно читалище „Съзнание – 1928“ в село Кошава, беше избрала изображение, показващо природен пейзаж, защото, както сподели, обича природата. „Аз обаче обичам природата, свързана с Дунав. Всеки ден се разхождам покрай реката и ако ми е тежко, когато застана на брега на Дунав, сякаш вече всеки един проблем има решение. Не бих могла да живея далеч от Дунав“, разказа Надя и допълни, че иска и младите хора, които дойдат в село Кошава, да усетят красотата на живота край голямата река.
Малинка Башлийска беше избрала снимка на жени, крачещи през полята. Тя сподели, че свързва изображението с душата, духовността и разказа и причината. „Това възбуди у мен един прекрасен спомен. Вечер след копане на царевицата с майка се връщахме вкъщи заедно, винаги последни оставахме на нивата. Ние вървяхме по пътя – един черен, от двете му страни имаше я царевица, я слънчоглед, я жито, пееха птички, миришеше на билки и ние си говорехме за душата и за живота“, разказа Малинка Башлийска.
За хората в Северозапада верую е трудът, категорична беше тя. „Човек, който не се труди, той не е уважаван в съответното населено място. Спомням си, връщахме се от лозето – моето семейство бяхме много голямо семейство – и мъжете: брат ми, мъжът ми, баща ми, чакаха ред да се измият на чешмата, ние приготвяхме масата. Моят съпруг, лека му пръст, се беше подпрял на дървото, чака си реда да се измие. И баба, лека й пръст, дойде при мен и ми каза: „Кажи му да не стои така, да минават хората и да го гледат, че нищо не прави“. Това искам да ви кажа – какъв трудолюбив народ е имало и има и сега – много малко трябва, за да се отключи тази любов към труда. Поклон на тия хора, които ни научиха да не стоим без работа, баба казваше „да не стоим със скръстени ръце“ – на всичко ни учеха и с всичко моето поколение може да се оправи. Затова аз ви поздравявам за вашата идея, защото това е един мост, един повик на земята и на възрастните хора – да дойдат децата и да се докоснат до това велико нещо“, сподели Башлийска.
На финала на непринудената раздумка, разговорът се върна към началото – темата за ракията продължи Николай Николов, избрал си също изображението на казан. Селото на Ники е Подгоре – гранично село, намиращо се на територията на община Макреш. „Подгоре е село в Балкана и няма толкова много грозде, но при нас предимно се прави ракия от плодове, от всякакви плодове – спомням си в нашето село ракията на селския казан се печеше денонощно от пролетта докато стане студено. Вече 30 години живея във Видин или в София, където бях 10 години, но никога не съм губил връзката с моето село – ако не всяка събота и неделя, то през една съм там. Всички тези неща, за които се говори тук – правенето на домашно сирене, печенето на ракия, са ми до болка позната. И докато съм жив няма да загубя тази връзка с моето село“, категоричен беше Николай Николов.
„Много силно преживяване нашето детство е било, внуците ни обаче нямат усещане към това, което храни душата. Както е тръгнало, няма да ги има селата – те затихват, а хората все по-често смятат физическия труд за срамен, но той не е срамен“, със съжаление отбеляза Малинка Башлийска. Милица обаче се оказа по-голям оптимист: „Хората ги няма, бабите и дядовците често вече ги няма, но искаме споменът за живота на село да бъде жив, каквото е научено от по-възрастните да се предава, земята да се обработва. Физически няма как всички ние, младите, да сме постоянно по нашите села, но каквото и да постигнем е полезно. Аз съм оптимист и смятам, че ще преживеем един пик на информационните технологии, но това е като ластик – опъваш, опъваш и в един момент ластикът се къса. Така е с човека, нашето съществуване е свързано с природата, близо до земята. Надявам се „Резиденция Баба“ наистина да върне духа в селата“.

НИЕ
в. "НИЕ", бр. 47/17 юни

Share