(продължение)

Базова идея на системната психотерапия е, че семейството е социална система, т.е. комплекс от елементи и техните свойства, намиращи се в динамични връзки и отношения помежду си. Брачният съюз (бракът) е юридически формализиран свободен и доброволен съюз на жена и мъж, насочен към създаване на семейство и пораждане на взаимни права и задължения. Основава се на чувство на любов, истинско приятелство и уважение към моралните принципи за изграждане на семейството.

Всяко семейство има параметри, които му дават сила и стабилност – това са ​​семейни стабилизатори. Те действат като важни фактори за интеграция на семейството. Стабилизацията засяга общо жилище, децата, общи материални и духовни ценности, традиции и ритуали, семейни граници, съвместни дейности и забавления, емоционални отношения между членовете на семейството и дори болести и проблеми.

Традициите и ритуалите са важен фактор за стабилизиране на семейната система, те са наситени с емоции и се явяват опорен елемент, който укрепва отношенията и същевременно редуцира тревожността сред нейните членове. Традициите и ритуалите правят семейството приятно предсказуемо и надеждно, а също така е възможност за проява и получаване на грижа и любов. Традициите и ритуалите на санкции и ограничения също помагат за саморегулацията на всеки член на семейството.

При официален брак е наличен общ фокус върху създаването на щастливо семейство, като партньорите са по-склонни да се опират върху традиции и ритуали, взаимствани от родителските семейства, а конфликтите и последващите помирения помагат за договаряне и вербално деклариране, което на свой ред коригира и укрепва съюза.

Животът в съжителство принципно съдържа дефицит на традиции. Първото ограничение настъпва с дискредитирането на брачния ритуал, което може да се дължи на протест срещу прекомерната ритуализация в родителските семейства, на обезценяване значимостта на ритуалите или сляпо следване на модна тенденция. Тази особеност се добавя към недостатъчното развитие на семейните правила и в крайна сметка може да доведе до дефицит на ритуали, което прави отношенията по-малко силни и устойчиви. Тъй като има сблъсък на неизказани представи за това, какво трябва да бъде семейството, всяко отклонение в очакваното поведение на другия може да се тълкува като „Не ме обича!“, а  това е най-значимият въпрос в този етап от съвместния живот. 

При съжителство, всеки един от двойката усилено се стреми да подкрепя  позитивни емоционални отношения, чрез изучаване на навиците, фокусирани върху поддържането на чувството на любов към партньора и неговото добро настроение. Тази особеност обаче често е характерна само за единия партньор. Ако възникне тази ситуация, отношенията веднага зациклят като пробни, с очакване по-нататък да се стигне до взаимност на чувствата един към друг. В този случай се предполага, че чувствата ще се запазят със същата сила, интензивност и дълго време или обратно – ще изчезнат веднага, което ще позволи раздяла по взаимно съгласие и без драми. Може да се каже, че това е продължение на етапа на ухажване, чийто положителен аспект е, че основният акцент се поставя върху контролиране на своето поведение, за да се закрепят и опазят отношенията.

При съжителство много двойки подценяват стабилизатора общо жилище. Общото място на пребиваване в първите етапи от жизнения цикъл на семейството стабилизира семейната система, позволявайки й да изпълнява цялостно всички свои функции.  Ако жилището принадлежи еднакво на съпрузите, тогава и двамата най-вероятно ще се грижат, подобряват и увеличават площта за семейството. Ако жилищното пространство или част от него очевидно никога няма да принадлежи на единия от съпрузите, тогава е малко вероятно той (тя) да полага дълговременно много усилия за да създаде е него уют. При отношения на съжителство този фактор може дори да стане дестабилизиращ. Например, начало на съжителство на територията на един от партньорите или върху съвместно наета под наем територия, или (рядко) съвместно закупена площ.

Друг особено важен стабилизиращ фактор са  семейните граници. Те определят семейната структура и съответно съдържанието на психодинамиката на семейния живот. Външни граници са границите между семейството и социалната среда. Те се проявяват чрез факта, че партньорите се държат различно спрямо членовете на семейството и спрямо другите (външните).

При официален брак, брачният ритуал автоматично вменява на родителите нови роли: свекърва, тъст, тъща и свекър. Развива се определена последователност от церемонии и взаимодействия, които може да не се харесат и приемат на младоженците, но които е по-лесно да се вземат предвид, тъй като са доста конкретни, при изграждането на граници с техните родителски семейства. Трудности възникват при патогенна (двойствена) комуникация, при която вътрешния протест срещу брака на детето се прикрива от  външно демонстрирано приемане от родителите.

При живот в съжителство, двойката, която нарича себе си семейство, се възприема от другите просто като хора, които живеят заедно, а границите на семейството се нарушават много по-често от външни хора: продължава със същата интензивност или рязко се увеличава броят на приятелите на двойката, тъй като съвместният им живот често се разглежда като нова територия за срещи. От друга страна, родителите са склонни по-безцеремонно да нарушават семейните граници, като изискват детето им да продължи да участва в живота на родителското семейство, считайки, че съвместното живеене не е семейство. Освен това, родителите могат да затворят собствените си семейни граници за единия от двойката, оставяйки ги отворени за своето детето, което неминуемо се отразява на отношенията. Това е условие са формирането на т. нар. „вертикални междупоколенчески коалиции“, които винаги са деструктивни, защото нарушават баланса на семейната структура. По този начин и без това сложният процес по изграждане на семейните граници става по-болезнен, в сравнение с официално призната съпружеска двойка.

(следва продължение....)